Нашият човек в общината
Петър Цветанов - Вълчедръм
Паднала им къщата, пак идват при мен
Доволен съм от работата си
Дано хората останат тук
Без мен няма да им обърнат внимание

Централната улица в ромския квартал във Вълчедръм се казва „Балатон”. През по-голямата част от годината тя дори прилича на прочутото езеро в Унгария. Водата е от ограда до ограда. Който има късмет да намери камък, стъпва върху него. Или забравяш за водата и вървиш. Като този млад мъж с бели дрехи. Забелязвам го отдалече. Няма как да не забележиш облечен в бяло човек, който не успява да имитира Христос, не ходи по водата и смело гази във водите на „Балатон”. Мъжът държи няколко листа в едната си ръка, а в другата има химикал, с който си отбелязва нещо. Търси номерата на къщите и пак поглежда в списъка. Това е Петър Цветанов. В списъка са имената на подлежащите на имунизации жители на квартала. Задачата на Петър е да ги заведе при лекаря за ваксинация. С припомняне, с убеждение, с молба – както стане.

Петър Цветанов е здравен медиатор за цялата община. Работи в ромския квартал във Вълчедръм и в съседните села Септемврийци, Черни връх и Мокреш. За него имунизациите са приоритет, но не всички мислят така. Търсят го дори за битови проблеми. „На някой му паднала къщата, пак идва при мен,” казва Петър. „И аз отивам в общината, търся помощ.” За ромите в общината той е всички институции в едно. Помощта за здравето обаче е основната му работа. И най-близката. Преди време е работил като санитар. Днес кабинетът на здравния медиатор е на последния етаж в сградата на общинската администрация. Докато се качваме по стълбите, се разминаваме с няколко жени. „Колежките,” обяснява Петър. За служителите на общината той е просто колега. За ромите той е „нашия човек в общината”.

„Днес най-важно е да останат хора в общината, за да има на кого да помагам.” Кризата засега е премахнала опасността хората да изчезнат. Много от заминалите на гурбет в Западна Европа вече са се върнали. И за всеки най-малък проблем идват при Петър. „Преди време ми казаха, че един възрастен и тежко болен човек иска да говори с мен,” разказва Петър. Отишъл да види мъжа, който живеел съвсем сам при мизерни условия. Единственото желание на мъжа било да отиде да доживее дните си в дом за възрастни хора. Не знаел нито към кого да се обърне, нито какво да направи. Тогава Петър тръгнал по дългия път на бюрокрацията заедно с възрастния мъж. След повече от месец мъжът вече бил настанен в дом за възрастни хора с физически увреждания. Доволен е. „Ако не бях аз, никой нямаше да му обърне внимание,” констатира Петър. С повече тъга, отколкото гордост.